Денят на една крава

Започвам с уточнението, че съм срещал страхотни пастири и фермери – и като знания и умения, и като хора, с които ти доставя удоволствие да поговориш. За съжаление има и други… Снимките по-долу са от истински ферми, с истински стада, които пасат точно там (спестих снимките на животните). Не мислете, че съм някакъв страничен критикар, и в нашата ферма все още имаме доста проблеми за решаване.

Предлагам ви „мислите“ на една крава в „стандартна“ българска говедовъдна ферма, в която животните се изкарват на „паша“.

Сутрин в обора е. Двукракия идва и отваря вратата, явно ще излизаме на паша. Пак на същото пасище, където няма нищо за ядене… Уф, как не ми се ходи там.

Вървим по пътя, двукракия се влачи зад нас… Я, посевите до пътя са покарали! Като знаем какво ни чака на пасището, не е зле да похапнем тук. Забавяме крачка, за да покажем на двукракия, че искаме да пасем тук. Той не ни ускорява темпото, значи няма нищо против – супер! Пръсваме се из младото житце за нула време… ммм, вкусно е, не като на пасището. Имам някакъв спомен, че ако се наядем с това тук, ще имаме проблем със здравето, но пък е вкуснооо.

Двукракия се притесни нещо и почна да вика. За толкова години така и не се научи, че не разбираме езика му (пък и да го разбирахме, ние кравите не помним кои са майките ни и не ни интересува странния сексуалния мерак на двукраките). Явно му е студено и почна да тича около нас… Няма лошо, нека се пораздвижи. Опаа, сега почна да размахва тоягата. Може да е променил решението си и не иска да пасем тук. Чшшш, леко да не ме удариш бе! Пулсът ми започна да се ускорява. Мразя като става така – после правя глупости, не знам къде вървя и каквото и да хапна, отива на вятъра.

След триста зора стигаме до това, което двукраките си мислят, че е пасище.

Клечки? Тия сериозно си мислят, че мога да ям клечки? Ако не бяха ни държали тук да изпасем всичката тревица през пролетта, тия плевели нямаше да имат никакъв шанс. А сега – клечки. Не че на други места е по-добре…

Аз съм крава, а не овца. За да паса, ми трябва височина на тревата! Кво да правя тук, да ближа земята ли? И нали като опасем до корен тревата, няма нищо да израсте после, слънцето ще пресуши земята и корените през лятото, водата ще отмие каквото и да е останало хранително… Тия двукраки нищо не разбират.

Офф, колко време трябва да се правя, че паса тук. Тия мухи ще ме уморят. Чула съм, че колежките в някои държави минават през едни лентички за мазане на кожата им, за отблъскване на мухите. После миришат на нафта… Ние пък да не ухаем на теменужки. Тия мухи тук не стига, че са досадни, а и са ме опаразитили като за световно – половината от храната, която ям, отива за червеите в търбуха ми. Няма кой да ме обезпаразити, ясно е.

Ожаднях. Не че имам някаква надежда да ме разбере, но ще кажа на двукракия, че искам нещо от него. Поглеждам го изразително в очите и викам „Муу!“. Тц, според него ние кравите така си мучим за удоволствие.

Да имаше къде да се почешем, докато сме на пасището. Няма нито едно дърво наоколо… поне да бяха забили един кол в земята и да завържат нещо бодливо на него. Ех, мечтии.

А болката в корема ми се увеличава, явно съм хванала някоя болест. Нямам апетит и се помайвам с пасенето. Двукракия трябваше да се досети, че ми има нещо. Той явно си мисли, че като ям вечерта онова невероятно вкусно зърно в обора, значи всичко ми е наред. Дай все пак да му покажа, че нещо ме боли. Вдигам поглед към небето и викам „Мууу!“Тц, според него ние кравите така си мучим за удоволствие. Като напредне болестта и се тръшна на земята, чак тогава ще викнат ветеринаря и ще почнат да ме лекуват, но ще е късно.

Я, напълнила съм си търбуха. Сега всички ще се излегнем на земята да преживяме, за да усвоим храната, която сме изяли. О, двукракия се сети, че иска да ни прибере в обора за обяд. Вдига ни на крак и ни подкарва към оборите. Отиде ми на кино преживянето.

Тръгваме по пътя обратно. Оглеждам се и виждам, че телето на еднорогата Пена пак се е замотало някъде и не е със стадото. Пена се обръща и мучи, за да го викне. Ще й помогна – обръщам се натам, където за последен път видях изгубеното животно, и викам „Муу!“. Ако спрем на място и продължим да го викаме, телето сигурно ще ни настигне. Двукракия обаче не обича да брои (тази година изгубихме вече няколко крави и телета). Вместо да изчакаме и даже да се върнем заедно, той ни пречи и ни подкарва с псувни и бой към обора. Според него ние кравите така си мучим за удоволствие. Има да обикаля цяла нощ да търси телето.

Стигаме вратата на оградата на обора. Преди месец веднъж ми се припишка точно тук и спрях на едно място, за да си „свърша работата“. Двукракия ме наби с тоягата, че съм спряла цялото стадо. Оттогава не ми се минава през тази врата, свързано ми е с неприятно преживяване. Всеки път спирам на едно място, двукракия всеки път ме бие и ми затвърждава рефлексите. Останалите крави виждат, че на това място винаги става нещо лошо и започнаха и те да спират пред вратата. Нищо, като ни се навика и ни набие, пулса ни се ускорява и ще види мляко на кукуво лято.

Всъщност разбирам двукракия. Него никой не го е учил как се пасат крави и как се управляват пасища. Неговите „чорбаджии“ също не знаят. Нали „ако не става друго от тебе, ще пасеш кравите“ (интересно че за овцете няма такъв лаф, явно пасенето на овце е по-престижно между двукраките). За тази работа често наемат двукраки, от които наистина друго не става. А даже и да са свестни, повечето от тях са невероятно нископлатени, не са виждали какво е почивен ден с месеци и години, никой не ги уважава за работата им…

П.П. понеже няколко пъти споменавам ударите и тоягата, може би някой ще си направи грешен извод и различни „защитници“ ще почнат да ме потупват по рамото. Да, трябва да има хуманно отношение към животните. Да, стресирането им вреди по хиляди начини и не помага за нищо. Но ако някой каже „никога не удряй животните“, значи никога не е отглеждал и пасъл крави. Е, аз съм пасъл, и се е налагало да удрям (по-скоро потупвам), за викането да не говорим. Случвало се е дори и да не се налага, просто понякога човек може да си изпусне нервите, работата с животни не е лесна в това отношение… Не съм светец. Но няма да се уморя да повтарям, че всичко трябва да се прави с мярка и с акъл.

Публикувано на Отглеждане на месодайни говеда, Пасища и ливади. Запазване в отметки на връзката.

1 отговор към Денят на една крава

  1. Daniel каза:

    Аз бях свикнал да хвърлям тоягата към животните. Не всеки път помагаше, но доста често ги спираше за момент. Виждал съм как хвърлят тояги и ги удрят, но на мен ми беше мъчно. Предпочитах да потичам, да взема тоягата и тогава да ги отблъсна в друга посока.

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s